Един селянин имал стар кон. Конят служил дълго, предълго на стопанката си, но се изтощил от работа и вече за нищо не ставал. Гривата му се сплъстила, копитата му се изтрили, едва ходел.

Дожаляло на селянина за верния кон, разресал му гривата, изчеткал му опашката, подковал го с железни подкови и го пуснал да си пасе на ливадата.

Пасал конят неделя-две, пооправил се и започнал даже да подскача.

На тая ливада дошъл и един лъв. Видял коня и се зачудил: що за звяр е това?

- Кой си ти? - попитъл лъвът. - Защото аз съм лъв. Царят на всички зверове. Ще те изям!

- За да ме изядеш, трябват сили - отвърнал конят.

Плеснал лъвът с опашка и изревал:

- Аз съм най-силният звяр!

- О-хо-хо! - зацвилил конят. - Ще видим. Хайде да си премерим силите!

- А как ще си мерим силите? - попитал лъвът.

- Виждаш ли оня голям камък?

- Виждам - казал лъвът.

- Който от нас двамата удари камъка така, че искри да хвръкнат от него, той е по-силен.

- Добре! - съгласил се лъвът.

Приближил се лъвът до камъка и заудрял с лапа. Удрял, удрял, раздрал си краката - никаква искра не излязла.

- Ха-ха-ха! - засмял се конят. - Слаб си, брате, много си слаб. А за цар се имаш. Я виж как ще ударя аз сега!

Обърнал се конят гърбом към камъка, вдигнал крак и треснал с подковата по него. Рой искри се пръснали наоколо.

"Олеле! Ами сега? - уплашил се лъвът.

- С такъв звяр шега не бива!" И без да каже нещо, избягал и се скрил в гората.

Срещнал там два вълка.

- Добър ден, царю честити! - поклонили се вълците. - Къде си бил? Какво се е случило?

- Бях на зелената ливада - отговорил лъвът. - Видях там най-силният звяр.

- И кой е той? - ахнали вълците.

- Конят. Вие виждали ли сте кон?

- Ха! Ха-ха! - закискал се единият вълк. Аз не само съм виждал коне, а и доста съм изял от тях.

- Какво думаш? - стреснал се лъвът. - Не може да бъде!

- Да отидем, царю честити, ще видиш как ще се разправя с него.

И лъвът отишъл с вълка на ливадата.

- Я да го видим тоя кон! - наежил се вълкът.

- Ей го там, зад храсталаците пасе.

- Не виждам! - казал вълкът.

Лъвът го сграбчил в предните си лапи и го повдигнал да види.

- Сега виждаш ли?

Вълкът не отговарял. Мълчал, сякаш си бил глътнал езика.

Пуснал лъвът вълка, а той изблещил очи - задушил го бил царят на зверовете в своите лапи.

- О, Вълчо, Вълчо! Само отдалече погледна и припадна! А толкова се перчеше! Ами ако бяхме отишли по-близко до тоя звяр? И тебе, и мене щеше да изяде...

И лъвът така се уплашил от коня, че избягал завинаги в далечни краища. И оттогава не живее по нашите места.